“Ние сме млади. Незавършили започнатото. Незапочнали още.

Ние сме човеци. Несъвършени.

Когато и да свърши човекът, той все не е довършил докрай това, което е започнал. Той е едно незавършено начало. Един незапочнат завършек.

Човекът е незавършеност.

Ако би се увенчал със завършек, той би стигнал съвършенство. Ако има съвършенство, няма да има развитие.

Съвършенството би било връх, край, финален акорд.

Човекът е развитие. А развитието е незавършеност, продължение, нова незавършеност. Вечна незавършеност.

Една верига във времето без начало и край.

Колкото си по-незавършен, толкова си по-близък на идващите след тебе, които поемат многопосочно стъпките ти, продължават да усъвършенстват несъвършенството ти.

Затова така сме привързани към загиналите млади герои, млади поети. Те са едно обещание.

Човекът е обещание, изречено наполовина и прекъснато.

А то е повече от всяко осъществяване.

Преждевременното прекъсване е продължение в бъдещето.

Всъщност няма прекъсване. Прекъсването е по-дълго траене.

Човекът е стремеж към завършеност. Ако би се завършил, стремежът би изчезнал и човек би престанал да бъде човек, па макар и да е станал свръхчовек.

Да си представим края на Вапцаров, ако би доживял до своя пълен завършек. Да си представим едно дълголетие на Ботев.

Човекът, ако би довършил всичко докрай, той би го ограничил, макар и в ореола на един връх.

Незавършеното е безгранично и затова по-човечно.

Човекът е безграничност, защото е недовършеност.

Бъдещето ще го увенчае с въображение и стремеж.

Никой не може да убие незавършеното, обещаното, надеждата.

Незавършеност – най-съвършеният край.

Завършекът е спиране. Мъртва точка.

Незавършеността е вечно движение. Живот.”


Текста е част от романа “Лавина” на Блага Димитрова.